Изложби

Поетът Любомир Левчев поднася на своите читатели най-новата си стихосбирка „Самосън“, издание на „Захарий Стоянов“, която ще бъде представена на 6 юни от 18 часа в галерия „Сезони“ (ул. Кракра“ 2 А).

И в предишните книги на този автор сме откривали по няколко програмни и знакови творби, които са определяли важни за поетическата философия на автора трансформации, но сега в „Самосън“ виждаме, че поетът е оформил като че ли окончателно своя орфически възглед за непрекъсваемостта на битието, за двуединството живот-смърт, за преходността и вечността, за свръхпредназначението на отделната личност като вместилище и съсъд на противоречия и хармонии, на възторзи и съзерцания, на апотеози и покруси.

Това е книга на постоянното себевглеждане, себепреоценка, на нарастващото съмнение от радикалните решения по изминалия път, за неясното бъдеще и смътното усещане за крушението на един свят, както и за плашещата неизвестност на идващото. Самият Левчев в една от предишните си книги има герой, който загива, но не избягва от Помпей. Помпей в случая е символ на един привлекателен с патриархалността и величието си свят, уви изчезнал безвъзвратно. И в „Самосън“ има такива внушения. Привличат го свещените сенки на миналото и в същото време го плаши бездънната самота. Постоянният въпрос, който присъства в почти всяко стихотворение и пронизва цялостната тъкан на книгата е: кой ден сме днес, коя епоха.

В други стихотворения присъства подтекстовото внушение – всичко е вътрешен страх. Страх от липсата на морална издръжливост, страх от унищожителната власт на всекидневието, което прекършва полетите на поетичната фантазия, страх от всеобщата лудост на човечеството, вървящо към своето самоунищожение.
За поета тишината на безвремието, в което живеем, прилича на тишината на храм без камбани, където се появяват забравени богове, където се мержелеят съсечени истини, мълчанието е зловещо като ехото в дъното на изстрела. Ако в първата си книга Любомир Левчев гордо декларираше, че звездите са негови, сега примирено наблюдава падащи звезди, които му нашепват, че: Апокалипсис и Армагедон/ са двете остриета/ на един и същи край./Но има ли истински край?

Въобще цялата лирика на Любомир Левчев е заредена с тревожни и мъчителни въпроси. Това е характерно и за последната му засега книга „Самосън“. Може би затова и в стихотворението, което е дало име на цялата книга той почти примирено заявява: „Някога носех в душата си/ нежно но смело начало./ Днес ме поглъща/ самотният сън.“
Първата стихосбирка на Левчев „Звездите са мои“ е издадена през 1957 г. Сред най-известните му поетични книги са „Обсерватория“ (1967), „Дневник за изгаряне“ (1973), „Заклинания“ (1981), „Лък“ (1983), „Метроном“ (1986), „Небесен срив“ (1996) и др. Автор е на поредицата „Романи от спомени“ – „Убий Българина!“, „Ти си следващият“ и „Панихида за мъртвото време“, както и на сценариите за филмите „Мълчаливите пътеки“, „Гибелта на Александър Велики“, „Сладко и горчиво“.