Над самотен морски бряг лениво се рее чайка. Полека се снижава, каца непохватно и обръща жълтия си клюн в посока вечерния бриз, който разрошва перцата около гушката є. Времето се движи бавно. След това съвсем спира. А после дори тръгва назад. По брега се валят разпилени останки, довлечени от приливите на времето; други са се забравили там се след отливите му. Материята е първична: камък, корен, море... С наслоени върху тях някогашни събития: корал, раковина, въже, метал... Те са котви за спомени. Спомени за съдби и случки, които никой вече не помни. Освен те самите. Пазители на информация, достъпна само за тях.
Орлин Атанасов не е просто художник или скулптор, живописец или график. Той е археолог на неразчетените спомени; той е и интерпретатор на времето. Издирва ги и ги пренарежда. Кара ги да разказват непреживени истории; учи ги да си измислят нови биографии; играе си с отломките на вечността, размесва ги с разбитите анонимни спомени. И ги превръща в клавиши и струни, от които тихо звучи самото време...
Филип Зидаров
