Изложби

Страх от лимони
 
Преди години, когато поставяше театрални пиеси, дипломираният кинорежисьор Емил Атанасов рисуваше миниатюри. Най-вече в тъмната гама, с цветни акценти и отблясъци. Като хайку – кратки и многозначителни.
По-късно увеличи размера и вложи повече колорит в платната. Без да бяга от себе си. Четката му отново раждаше поезия. Като дълги стихотворения без рима, но с истории в тях. За Пловдив, за приятелите, за семейството, за щуките в Марица, за божествените прозрения. (Впрочем по същото време прописа и драматургия, а трагикомедията му „Да разлаем кучетата“ се играе шеста година на сцената на Военния театър – това за несведущите.)

Днес Емил Атанасов прави голяма крачка напред. Дори скок – с експресивната форма, която е постигнал. С платната си той продължава да разказва истории, да обича приятелите си и да прощава на останалите. Резките тонове и грубите мазки обаче придават на 24-те живописи силата на горчиви притчи, на поетична проза, на изящна гротеска, на експресионистични импресии. И на кадри от филм на Луис Бунюел – за дневни красавици и нощни птици.

И не на последно място: често силните художници са вманиачени в нещо. Най-вече в себе си. Чак е чудно как творец като Емил Атанасов се е запазил толкова добър човек. И той си има своите суети. Но те са толкова нищожни и крехки, колкото въздействаща е живописта му.

Мощна изложба. В нея няма нищо самовлюбено. И нищо кисело, независимо от заглавието. Но, в края на краищата, по-добре е една изложба да има вкус на лимони, отколкото на кюфтета. Или на шербет.
Нали?
 
Емил Тонев